4

IV АЛЕПЕЙ Остави ме значи влакът в Алепей, на жп-гарата. Гледам там едно павилионче за предплатени тук-туци и отидох да питам до Ащамуди колко струва. Онзи казва: “50 рупии е цената, отстъпки не можем да направим!”. Отговарям му: “Хаха... аз за 50 рупии се возих на климатизиран рейс, на тук-тук и на влак, а ти ми ги искаш само за това мършаво разстояние. Мерси!” и тръгнах към един рейс без прозорци. Онзи ме изгледа, като да съм пълен калъф, защото 50 рупии са по-малко от едно евро, но аз не исках да си развалям хубавото 30-часово пътуване, с някакви глезотии като предплатени туктуци. На автогарата чакаха два рейса без прозорци. Вярно, че рейсовете имаха задни и предни прозорци, но пък нямаха странични  В единия се поктериха цяла сюрия алепейци, така че аз избрах другия, който беше съвършено празен (ако не броим кондуктора)  Кондукторът дойде при мене и ме попита накъде пътувам. Показах му разпечатка от Гугъл-карти, на която “Ащамуди хоум стей” беше ограден с кръгче. Той май не знаеше къде е това и повика шофьора. Шофьорът също се затрудни. Накрая ми казаха: “Абе, не го знаеме, но май минаваме някъде наблизо, където ще те стоварим.”. Реченосторено. Дадох на кондуктора 5 рупии и раздрънканият автобус заподскача като делфин по една разбита улица. Лека-полека се напълни и аз заразпитвах пътниците дали знаят къде е Ащамуди. Пътниците ми се усмихваха приятелски. Минахме поне 10 спирки, а кондукторът сякаш ме забрави. Само чакаше да се качат пътниците и подрънкваше с едно звънче, за да даде знак на шофьора да тръгва. Целият Алепей беше пълен с такива смешни арки  Минахме и покрай цяла редица паркирали тук-туци, зад който пишеше “RAMAVARMA DISTRICT CLUB” По едно време все пак кондукторът ме извика и ми даде знак да слизам. Стовариха ме  точно пред този продавач на риба. Улицата беше доста оживена, но никой не беше и чувал за Ащамуди. Пращаха ме в най-различни посоки, защото индийците са толкова услужливи, че никой не би ти отказал помощ. Просто, ако не знаят посоката, която ти е необходима – пращат те в произволна посока, колкото да ти свършат някаква работа. Накрая се залутах в едни малки улички и вече на прага на отчаянието, о'чудо – оказах се точно срещу мистичния Ащамуди. Беше дори по-приятно отколкото си го представях от снимките в Интернет. Долу имаше нещо като дворен офис с няколко диванчета, постаква за вестници, маса с бакалски тефтер и телефон, и една стаичка – склад за минерална вода и хранителни стоки. Вратите на стаите за гости бяха с дърворезби и от 4 части. Можеш да отвориш само долната или само горната половина от вратата. Можеш да отвориш дори само четвърт врата, колкото да надникнеш какво става навън. В средата на “дворния офис” имаше вита стълба от ковано желязо, по която човек се изкачва към огромната тераса на втория етаж – терасата, за която си мечтаех в студените снежни берлински дни. За късмет, моята стая се оказа точно на терасата. Стаите долу бяха в тухлена къща, а горе, на терасата – сламени. Съответно, аз попаднах в сламена стая. В сламената стая имаче кенеф, а в стената на кенефа огромни дупки, през които нощем да влитат маларийните комари. Точно както бях прочел в Интернет! В тази връзка си носех луксозната мрежа против комари, която закупих от Ebay, и която беше обемиста горе-долу колкото спален чувал. За съжаление обаче, мрежата беше напълно неизползваема, защото над кревата висеше вентилатор и нямаше как да я разпъна.Раздразних се и изхвърлих мрежата, барабар с оригиналната ѝ опаковка.  Сламената стая Пивката тераса  Точно си бях теглил един душ и оправях вратата на банята, която се разпадна от тежестта на една хавлиена кърпа, когато получих смс. Беше от Ицо. С Баева се придвижили от Бомбай до Кочи, от Кочи до Алува и таман били стигнали на гарата. За съжаление обаче влакът им пристигал в Алепей след полунощ, така че аз имах цял следобед на разположение, да разуча махалата и да купя бира, за да посрещна подобаващо среднощните гости.